.RU

ГЛАВА 7 - Предговор към българското издание


ГЛАВА

7

^ ПРОИЗХОД НА ПАТОЛОГИЯТА




Очертаната дотук концепция за мотивацията съдържа някои важни насоки за разбирането на произхода на психопатологията, както и на природата на фрустрацията, конфликта и заплахата.


Практически всички теории, които предлагат обяснение за произхода на психопатологията и за това как тя се поддържа, почиват преди всичко върху две представи за фрустрация и конфликт, с които ще се занимаем сега. Някои фрустрации наистина водят до патология, а други - не. По същия начин едни конфликти водят до психопатология, а други - не. както изглежда, за да разплетен загадката, ще трябва да прибегнем до теорията за базовите потребности.


^ ЛИШЕНИЕ И ЗАПЛАХА


Когато обсъждаме фрустрацията, лесно можем да изпаднем в грешката да сегментираме човешкото същество; все още съществува тенденция да говорим за фрустрация на устата или стомаха или за фрустрация на потребност. Трябва винаги да помним, че може да бъде фрустрирано само цялостното човешко същество, а не част от него.


Като имаме това предвид, изпъква една важна разлика, а именно, разликата между фрустрацията и заплахата за личността. Обикновено фрустрацията се определя просто като неполучаване на онова, което желаеш, или като пречка пред желанието или задоволяването му. Такова определение пропуска да направи разликата между лишение, което не е важно за организма (то лесно може да се замести и ще има малко сериозни последици) и, от друга страна, лишение, което в същото време представлява заплаха за личността, с други думи застрашава жизнените цели на индивида, защитната му система, самооценката, себеактуализацията му - изобщо неговите базови потребности. Ние твърдим, че само заплашващото лишение има множество последици (обикновено нежелани), които обикновено се приписват на фрустрацията въобще.


Целта има две значения за индивида. Първото е вътрешноприсъщо, а би могла да има и вторично, символично значение. По този начин едно дете, лишено от фунийката сладолед, която е поискало, е загубило само нея. Друго обаче може да е пропуснало не само сетивното задоволяване, но и да се почувства лишено от любовта на майка си, защото тя е отказала да му я купи. За второто дете фунийката сладолед има не само собствена стойност, тя е носител и на психологични ценности. За здравия индивид лишаването от сладоледа като сладолед едва ли означава нещо и е съмнително дали то трябва също да се нарече фрустрация, термин, характеризиращ други, по-застрашаващи лишения. Само когато поставената цел олицетворява любов, престиж, уважение или други базови потребности, лишаването от нея носи лоши последици, които в повечето случаи се приписват на фрустрацията въобще.


Двузначният характер на един обект можем да демонстрираме много ясно при определени групи животни и в определени ситуации. Така например е доказано, че когато две маймуни се намират във взаимоотношения на доминация-субординация едно парче храна е (1) нещо, което удовлетворява глада и едновременно с това (2) символ на доминиращия статус. Така че, ако подчиненото животно се опита да вземе храната, то незабавно ще бъде нападнато от доминиращото. Ако обаче то може да лиши храната от символичната й стойност на доминация, тогава доминиращото му позволява да я изяде. Подчиненото животно може много лесно да постигне това с жест на подчинение, т. нар. сексуално предлагане при доближаването си до храната. С това то сякаш казва: «Искам тази храна само за да задоволя глада си, не желая да оспорвам господството ти. С готовност го признавам.» По същия начин можем да приемем критика от страна на приятел по два различни начина. В повечето случаи средният човек ще реагира с чувството, че е нападнат и застрашен (което си е съвсем така, защото много често критиката е нападение). Затова той настръхва и ядно реагира. Но ако се увери, че критиката не е нито атака срещу него,

нито отхвърляне, той не само ще се вслуша в нея, но вероятно дори ще изпита благодарност. В такъв случай, ако вече е имал хиляди дока-зателства, че приятелят го обича и уважава, за него критиката пред-ставлява само критика, а не атака или заплаха (Maslow, 1936,1940б).


Пренебрегването на тази разлика е предизвикало много излишни вълнения в психиатричните кръгове. Непрекъснато се поставя въпросът: Сексуалното лишение неизбежно ли поражда всички или някои от многото ефекти от фрустрацията, като агресията или сублимацията? Вече е добре известно, че са установени много случаи, при които непорочността не е имала психопатологични последици. Кой е факторът, който определя какъв ще бъде резултатът? Клиничната работа с не-невротични хора дава ясен отговор - сексуалното лишение става патогенно в тежък смисъл само когато индивидът смята, че то представлява отхвърляне от противния пол, малоценност, липса на достойнство, изолиране или друго осуетяване на базова потребност. Сексуалното лишение може да се понесе с относителна лекота от индивиди, които не го приемат в такъв смисъл.


Също така неизбежните лишения в детството се разглеждат като фрустриращи. Отбиването, контролът върху отделянето, прохождането и всъщност всяко ново равнище на адаптиране се схващат като постигнати чрез насилствен натиск върху детето. И тук разликата между простото лишение и заплахата за личността ни кара да бъдем предпазливи.


Наблюдения върху деца, които са напълно уверени в любовта и уважението на своите родители, са показали, че понякога те понасят с удивителна лекота лишенията, дисциплинарните мерки и наказанията. Ако детето не възприема тези лишения като заплаха за основната му личност, за основните жизнени цели или потребности, последиците от фрустрацията са малки.


От това гледище следва, че явлението заплашваща фрустрация е много по-тясно свързано с други заплашващи ситуации, отколкото с обикновеното лишение. Също така често се установява, че класическите ефекти на фрустрацията а последица от други типове заплаха - травма, конфликт, корово увреждане, тежко заболяване, истинска физическа заплаха, угроза от смърт, унижение или голяма болка.


Това ни навежда на окончателната ни хипотеза, че отделното понятие за фрустрация не върши такава добра работа, както две понятия, които се припокриват с нея: (1) лишаване от задоволяване на небазовите потребности и (2) заплаха за личността, т.е. за базовите

потребности или за различните системи за справяне със ситуации, свързани с тях. Лишението означава много по-малко, отколкото понятието за фрустрация предполага. Заплахата означава много повече. Лишението не е психопатогенно, а заплахата е.


^ КОНФЛИКТ И ЗАПЛАХА


По същия начин самостоятелното понятие за конфликт може да се припокрие с понятието за заплаха. Тук ще разгледаме няколко типа конфликти.


Простият избор е конфликт в най-простия възможен смисъл. Ежедневието на всяко човешко същество е изпълнено с безброй много случаи на избор от този вид. Считаме, че разликата между този вид избор и другия, който ще бъде дискутиран, е следната: Първият тип е свързан с избор между две пътеки към една и съща цел, като целта е относително несъществена за организма. На практика психичната реакция при такава ситуация на избор никога не е патологична. Всъщност най-често няма обективно чувство за конфликт въобще.


Друг вид конфликт представлява ситуация, при която самата цел е важна, но има алтернативни пътища за постигането й. Самата цел не е изложена на заплаха. Дали целта е важна или неважна е, разбира се, въпрос, който се решава от всеки отделен организъм. Онова, което е важно за един, може да не е важно за друг. В повечето случаи привидното чувство за конфликт изчезва, след като се вземе решението. Вярно е обаче, че когато целта е от голямо значение, конфликтът, който представлява избора между две или повече пътеки към нея, може да бъде прекалено интензивен.


Застрашаващият конфликт е фундаментално различен от описаните по-горе. Той продължава да е ситуация на избор, но вече между две различни цели, като и двете са жизненоважни. Тук реакцията на избор в повечето случаи не урежда конфликта, тъй като решението означава да се откажеш от нещо, което е почти също толкова необходимо, колкото избраното. Отказът от необходима цел или задоволяване на потребност е заплашващ и дори след като е направен изборът, действията на заплахата постоянстват. С една дума, този вид избор може да завърши само с хронично осуетяване на базова потребност. Това е патогенно.


Може би ще е най-добре да наречем катастрофалния конфликт чиста заплаха без алтернатива или възможности за избор. Всъщност всеки избор е еднакво катастрофален или заплашващ с резултатите си или пък има само една възможност и тя е по същество катастрофална заплаха. Ситуации от този род можем да наречем конфликтни само ако разширим значението на думата. Това ще стане ясно много лесно, ако вземем за пример човек, на когото предстои да бъде екзекутиран след минути, или животно, принудено да избере посока на решение, за която то знае, че води до наказание и където всички възможности за бягство, нападение или алтернативно поведение са отрязани, както става в много експерименти при невроза у животни (Maier, 1939).


От гледна точка на психопатологията ще трябва да стигнем до същото заключение, до което доведе анализът на фрустрацията. Общо взето, има два типа конфликтни ситуации или конфликтни реакции: незаплашващи и заплашващи. Незаплашващите конфликти са съвършено маловажни, тъй като те обикновено не са патогенни. И отново, изглежда, че когато говорим за чувството за конфликт като основа на симптомите, е добре да говорим по-скоро за заплаха или застрашаващ конфликт, защото съществуват типове конфликти, които не пораждат симптоми. Някои от тях всъщност укрепват организма.


При това положение бихме могли да преминем към прекласифициране на съществуващите идеи в сферата на психопатогенезата въобще. Бихме могли да говорим първо за лишение и второ за избор и да сметнем и двете за непатогенни и следователно несъществени идеи за изучаващия психопатологията. Единственото важно понятие е не конфликтът или пък фрустрацията, а съществената патогенна характеристика и на двете, а именно - заплаха от осуетяване или действителното осуетяване на удовлетворяването на базовите потребности и себеактуализирането на организма.


Заплахата не винаги е патогенна; има здравословни начини да се справим с нея, а също така невротични или психотични решения. Освен това, една застрашителна ситуация би могла или не би могла да доведе до чувства на психическа заплаха у всеки конкретен индивид. Една бомбардировка или заплаха за живота би могла да се окаже не толкова застрашителна, както подигравката, пренебрежението, изоставянето от приятел, болестта на детето или актът на несправедливост по отношение на напълно непознат човек на километри разстояние. Освен това заплахата може да има укрепващи последици. - Бел. авт.


^ ИНДИВИДУАЛНО ОПРЕДЕЛЕНИЕ ЗА ЗАПЛАХА


Общата динамична теория, както и различни конкретни емпирични данни показват необходимостта от индивидуално определение за заплаха. С други думи, в последна сметка трябва да дефинираме ситуацията или заплахата не само от гледна точка на общовидовите базови потребности, но също така и от гледна точка на индивидуалния организъм, изправен пред своя конкретен проблем. Така и фрустрацията, и конфликтът често са били определяни единствено от гледна точка на външните ситуации, а не през призмата на вътрешната реакция на организма или на възприятието му за тези външни ситуации. И пак трябва да посочим, че травматичната ситуация не е същата като чувството, че си травматизиран. Една травматична ситуация би могла да е, но не е задължително непременно да е психологически заплашваща. Стига да се справим добре с нея, тя може да бъде поучителна и укрепваща.


Как да разберем кога организмът възприема една конкретна ситуация като заплаха? При човешкото същество това лесно може да се установи с помощта на всеки метод, годен да опише цялостната личност, като например психоанализата. Такива методи ни позволяват да разберем от какво се нуждае даден човек, какво му липсва и какво го заплашва. Здравите зрели хора са по-малко застрашени от външни ситуации по принцип, отколкото средният или невротичният зрял човек. И отново не бива да забравяме, че макар здравето в зряла възраст да е плод на липса на заплаха или на успешно преодолени заплахи през детството, с течение на годините такива хора стават все по-малко податливи на заплаха - така например е практически невъзможно да се застраши мъжествеността на мъж, който е напълно сигурен в себе си. Оттеглянето на любов не е голяма заплаха за жена, която е била обичана през целия си живот, и която се чувства достойна за обич и обичаща. Тук отново ще призовем принципа на функционалната автономия.


И още един последен момент, който със сигурност произтича от динамичната теория: трябва винаги да имаме предвид, че чувството за заплаха представлява само по себе си динамично стимулиране на други реакции. Няма да получим пълна представа за чувството на заплаха у който и да е организъм, ако не знаем до какво води то, как ще постъпи индивидът под негово влияние и как организмът реагира на заплахата. Наистина е абсолютно необходимо да разбираме в теорията за неврозите както природата на чувството за заплаха, така и реакцията на организма спрямо това чувство.


^ ТРАВМАТА И БОЛЕСТТА КАТО ЗАПЛАХА


Тук е необходимо да посочим, че понятието за заплаха включва явления, които не се подвеждат нито под категорията на конфликта, нито под категорията на фрустрацията, според обичайната употреба на тези думи. Тежко заболяване от определени типове може да бъде психопатогенно. Човек, преживял тежка сърдечна криза, много често се държи като застрашен. Едно заболяване или престой в болница при малките деца често представлява пряка заплаха -да оставим настрана лишенията, които те предполагат.


Към нашия списък от ефекти от заплахата, които не са нито конфликт, нито фрустрация можем да добавим последиците от много основна и тежка травма. Човек, който е преживял тежка катастрофа, би могъл да стигне до заключението, че не е господар на своята съдба и че смъртта винаги дебне край вратата. Пред лицето на такъв смазващо по-силен и по-застрашаващ свят, изглежда някои хора губят увереност в собствените си способности, дори в най-простите от тях. Други, по-леки травми, разбира се, ще бъдат по-малко застрашаващи. Бихме добавили, че такава реакция може да се очаква по-често при хора с определен вид структура на характера, която ги прави предразположени към заплаха.


Угрозата от смърт по каквато и да е причина, би могла (но не задължително) да ни постави в състояние на заплаха, защото в резултат на нея ние можем да загубим своята основна увереност в себе си. Когато вече не можем да се справим със ситуацията, не можем повече да понасяме света, не сме господари на собствената си съдба, загубили сме контрол върху света или върху самите себе си, със сигурност можем да говорим за чувства за заплаха. Други ситуации, в които «няма какво да направим», също понякога се възприемат като застрашаващи. Вероятно в тази категория трябва да се добави силната болка. Това положително е нещо, за което «нищо не може да се направи».


Сигурно е възможно да разширим понятието, така че да обхваща явления, които обикновено попадат в друга категория. Например при децата можем да определим като застрашаващи, а не като просто предизвикващи емоция случаите на внезапно интензивно стимулиране, когато ги изпуснат неочаквано, загубят равновесие, всяко необяснимо или непознато нещо, нарушаването на рутинните действия или ритъма.


Разбира се, трябва също така да говорим за най-съществените аспекти на заплахата, а именно, прякото лишаване, осуетяване, или заплаха за базовите потребности (унижение, отхвърляне, изолация, загуба на престиж, загуба на сила) - всички тези неща са пряко застрашаващи. Освен това, себеактуализацията е пряко застрашена, когато способностите не се използват или се използват погрешно. И накрая, изключително зрялата личност ще възприеме като застрашаваща възможната заплаха за метапотребностите или ценностите на Битието.


ПОТИСКАНЕТО

^ НА СЕБЕАКТУААИЗАЦИЯТА КАТО ЗАПЛАХА


Съгласявайки се с Голдщайн (Goldstein, 1939,1949), можем да разберем най-индивидуалните изживявания на заплаха като ситуации, които задържат или заплашват да задържат развитието към крайната себеактуализация. Това ударение върху едно бъдещо, както и върху едно настъпващо в момента увреждане има много сериозни последици. За пример бихме цитирали революционната концепция на Фром за «хуманистичната» съвест като усещане за отклоняване от пътя на растежа или себеактуализацията. Тази формулировка хвърля ярка светлина върху релативизма и следователно върху неадекватността на идеята на Фройд за суперегото.


Също така би трябвало да отбележим, че превръщането на «заплаха за растежа» и «задръжка на растежа» в синоними, създава възможността определена ситуация за дадения момент да не е субективно заплашваща, но да може да застраши или задържи развитието в бъдеще. Децата искат задоволяване, което ще им достави удоволствие, ще ги успокои или ще ги направи благодарни сега, но то може да се окаже задръжка за развитието. За пример можем да дадем родителя, който се подчинява на детето. Това създава отдаден на желанията си психопат.


^ ИЗТОЧНИКЪТ НА ПАТОЛОГИЯТА


Друг проблем, който в последна сметка отъждествява психопатогенезата с неправилното развитие, възниква от неговия монистичен характер. Ние вече намекнахме, че всички или повечето заболявания се дължат на този единствен източник - психопатогенезата е сякаш единна, а не множествена. Тогава откъде идват отделните болестни синдроми? Може би не само патогенезата, но и психопатологията е унитарна. Може би явленията, на които гледаме като на отделни болестни единици по медицинския модел, са всъщност повърхностни и идиосинкратични реакции на по-дълбоки общи заболявания, както твърди Хорни (Horney, 1937). Ние изградихме теста за сигурност-несигурност (Maslow, 1952), основавайкн се тъкмо на това основно предположение и досега той сякаш успява доста добре да избира хора, които по принцип имат психично заболяване, а не конкретно истерия, хипохондрия или страхова невроза.


Тъй като единствената цел тук е да посочим, че теорията за пси-хопатогенезата поражда сериозни проблеми и хипотези, няма да правим усилие да доразвиваме вече споменатите хипотези. Необходимо е само да подчертаем нейните обединяващи, опростяващи възможности.


РЕЗЮМЕ


Можем да обобщим с думите, че общо взето всичко, изброено по-долу, се възприема като застрашаващо, в смисъла, който ние влагаме в думата: опасност от осуетяване или действително осуетяване на задоволяването на базовите потребности и метапотребностите (включително себеактуализацията) или на условията, върху които те почиват; заплаха за живота, за целостта, за интеграцията, за принципното господство на организма над света и заплаха за основните ценности.


Както и да я определяме, заплахата с положителност има един аспект, който не бива никога да пренебрегваме. Крайното определение, независимо какво друго би могло да включва, трябва със сигурност да се свърже с основните цели, ценности или потребности на организма. Това означава, че всяка теория за психопатогенезата трябва на свой ред да почива пряко върху теорията за мотивацията.


ЧАСТ

2

^ ПСИХОПАТОЛОГИЯ И НОРМАЛНОСТ


ГЛАВА

8

ИНСТИНКТИВНА ЛИ Е ДЕСТРУКТИВНОСТТА?




На пръв поглед базовите потребности (мотиви, импулси, нагони) не са зли или грешни. Няма нищо непременно лошо в това да искаш и да имаш потребност от храна, сигурност, принадлежност и любов, обществено и лично одобрение и себеактуализация. Тъкмо напротив, мнозинството хора в повечето култури биха ги сметнали - в една или друга местна форма - за желателни и достойни за похвала желания. За да бъдем максимално научно предпазливи, все пак, ще трябва да кажем, че те са по-скоро неутрални, отколкото зли. Същото е вярно за повечето или за всички познати видово-специфични способности (за абстракция, за използване на език, за изграждане на философии и т. н.) и за конституционалните различия (активност или пасивност, мезо- или екатоморфизъм, високи или ниски енергийни равнища и т. н.). Колкото до метапотребностите от отлични постижения, истина, красота, законност, простота и т. н., то в нашата, а и в повечето познати ни култури, е практически невъзможно да ги наречем същностно лоши, зли или грешни.


Следователно, суровият материал на човечността и човешкия вид не обясняват сами по себе си огромните размери на злото, което е очевидно в нашия свят, в човешката история и в индивидуалните ни

Екатоморфна, мезоморфна конституция - понятие от теорията на Институционалните типове на У. Шелдън, описващи генетично обусловените варианти в развитието на организма и психиката. -Бел. ред.

характери. Наистина, вече знаем достатъчно, за да припишем голяма част от онова, което наричаме зло, на болести на тялото и личността, на невежество и глупост, на незрялост и на лоши социални и институционални условия. Но не може да се каже, че знаем достатъчно, за да кажем доколко злото се дължи на тях. Знаем, че злото може да бъде намалено от здравето, терапията, познанието и мъдростта, житейската и психична зрялост, от добри политически, икономически и други социални институции и системи. Но доколко? Ще успеят ли такива мерки някога да сведат злото до нула? Вече със сигурност можем да приемем, че разполагаме с достатъчно познание, за да отхвърлим всяко твърдение, че по своята същност човешката природа е първично, биологично, в основата си зла, грешна, злонамерена, свирепа, жестока или склонна към убийство. Но не смеем да твърдим, че въобще не съществуват никакви инстинкатоподобни склонности към лошо поведение. Съвсем ясно е, че просто не знаем достатъчно, за да твърдим това, и че съществуват поне някакви данни, които го оспорват. Във всеки случай е станало също така достатъчно ясно, че такова познание е постижимо и тези въпроси могат да се поставят под юрисдикцията на подходящо разширена хуманистична наука (Maslow, 1966, Polanyi,1958).


Тази глава е образец на емпиричен подход към един от ключовите въпроси в сферата на онова, което наричаме добро и зло. Макар да не прави усилия да бъде окончателна, тя сполучливо напомня, че познанието за деструктивността наистина е напреднало, макар и все още да не е стигнало до положение да даде окончателни и убедителни отговори.


ЖИВОТНИТЕ


На първо място, вярно е, че това, което прилича на първична агресивност, може да се наблюдава при някои животински видове; не при всички, дори не и при много животни, но все пак при някои. Очевидно има такива животни, които убиват, просто за да убиват и са агресивни без някакви наблюдаеми причини. Влязлата в кокошарника лисица ще убие повече кокошки, отколкото е в състояние да изяде, а играта на котката с мишката е станала пословична. Когато са разгонени, елените и други копитни животни търсят да се бият, като се случва дори да изоставят своите женски заради това. Много животни, дори от по-висшите, с настъпването на старостта стават по-злобни по очевидно конституционални причини и екземпляри, които преди това са били кротки, нападат, без да бъдат предизвикани. При някои видове те убиват не само за да си осигурят храна.


Едно добре известно проучване върху лабораторните мишки показва, че е възможно да се селекционира необузданост, агресивност или свирепост, така както могат да се селекционират анатомични характеристики. Склонността към свирепост, поне при този вид, а възможно е и при други, може да е първично унаследен фактор на поведението. Това започва да звучи по-достоверно в светлината на установения факт, че надбъбречните жлези при дивите и свирепите плъхове са много по-големи, отколкото при по-кротките и по-опитомените. Други видове, разбира се, могат да бъдат селекционирани от генетиците тъкмо в обратна насока - да са кротки и питомни, а не свирепи. Такива примери и наблюдения ни позволяват да предложим и да приемем най-простото възможно обяснение, а именно, че въпросното поведение се дължи на ad hoc мотивация, че съществува наследствен подтик към точно този вид поведение.


Все пак, по-внимателният анализ на много други примери на привидно първична жестокост при животните показва, че въпросът не стои точно така, както изглежда на пръв поглед. При животните, също както и при човешките същества, агресията може да бъде предизвикана по много начини и от много ситуации. Така например, съществува фактор, наречен териториалност (Ardry, 1966), който може да бъде илюстриран с птици, които гнездят на земята. Установено е, че когато подбират мястото за размножаване, те нападат всяка друга птица, която се появи в радиус, определен от самите тях. Но те атакауват само такива нарушители и никого другиго. Те не нападат въобще, а само нарушителите. Някои видове атакуват всяко друго животно, дори от собствения им вид, което няма миризмата или вида на конкретната група или клан, към който принадлежат. Така например, има един вид южноамерикански маймуни, които формират нещо като затворени общности. Всяка друга маймуна от техния вид, която се опита да се присъедини към групата, бива отблъсната с шумно нападение. Но задържи ли се достатъчно дълго, тя става част от общността и напада на свой ред всеки появил се чужденец.


При изучаването на по-висшите животни се установява, че нападенията се намират в нарастваща корелация с доминацията. Проучванията са прекалено словни, за да ги излагаме в подробности тук, но би могло да се каже, че доминацията и агресивността, която произлиза понякога от нея, наистина имат функционална стойност или са важни за оцеляването на животното. Мястото му в йерархията на доминацията се определя отчасти от успешната му агресия, а самото то определя на свой ред колко храна ще получи, дали ще има партньор и други биологични удовлетворения. На практика тези животни проявяват жестокост единствено когато се налага да потвърдят своя статут в системата на доминация или да осъществят революция в нея. Не съм сигурен доколко това се отнася до други видове. Но подозирам, че много често се установява, че териториалността, агресията срещу чужденци, ревнивото пазене на женските, нападенията срещу слабите и болните и други явления, които обикновено се обясняват с инстинктивна агресия или жестокост, са мотивирани по-скоро от желание за доминация, отколкото от някаква специфична агресивна мотивация сама за себе си: агресията би могла да е по-скоро поведение-средство, отколкото самоцелно поведение.


При изучаването на човекоподобните примати се установява, че агресията става все по-малко първична и все повече производна и реактивна, все повече функционална, разсъдъчна, разбираема реакция на съвкупност от мотивации, социални сили и непосредствени ситуационни определящи фактори. Когато се стигне до шимпанзето, животното, което е най-близо до човешкото същество, не се открива поведение, което да има и най-далечна връзка с агресията заради самата агресия. Те са толкова обичливи, отзивчиви и дружелюбни, особено когато са млади, че при някои групи не можем да намерим жестока агресия от какъвто и да е вид, поради каквато и да е причина. Нещо подобно е вярно и за горилите.


На това място мога да кажа, че на всички тези доводи, които пренасят установеното при животните към човека трябва винаги да се гледа с подозрение. Но, ако ги приемем заради спора, стигаме неизбежно до заключението, че ако съдим от животните, които са най-близо до хората, те доказват почти противоположното на онова, което обикновено се е смятало. Ако хората имат животинско наследство, то би трябвало да се потърси основно при човекоподобните маймуни, а те са по-скоро склонни да сътрудничат, отколкото агресивни.


Тази грещка е пример за един общоразпространен тип псевдо-научно мислене, което можем да наречем неоправдано поставяне на животното в центъра. Правилната процедура за извършване на такава грешка е първо да се изгради теория или да се формулира предразсъдък, а сетне, от целия еволюционен диапазон да се подбере онова животно, което най-добре илюстрира тезата. Второ, трябва да останем съзнателно слепи към поведението на всички животни, които не отговорят на теорията. Ако някой иска да докаже инстинктивна деструктивност, моля, нека избере вълка и да забрави за заека. На трето място е необходимо да забрави ясната тенденция на развитие, която може да проследи, ако изучи цялата филогенетична скала от долу нагоре, вместо да избере конкретен любим вид. Така например като се качваме по животинската скала апетитът става все повече определящ, а простият глад все по-малко важен. Нещо повече, нараства разнообразието. С някои изключения съществува тенденция периодът между оплождането и зрелостта да става по-продължителен и, може би най-бажното, рефлексите, хормоните и инстинктите губят своето значение и все повече се заменят от интелигентност, учене и социално детерминиране.


За да обобщим данните от животни, бихме могли да кажем първо, че да се използват животните като аргумент при изучаването на човека е деликатна задача и трябва да се изпълнява с най-голяма предпазливост. Второ, че първична и унаследена склонност към деструктивна и жестока агресия би могла да се установи при някои видове животни, макар и при по-малко, отколкото смятат повечето хора. Тя липсва напълно при някои видове животни. Трето, че когато се анализират внимателно конкретните примери за агресивно поведение при животните в повечето случаи се установява, че те са вторични, реакции, породени от различни фактори, а не просто израз на някакъв инстинкт за агресия заради самата нея. Четвърто, колкото по-високо се изкачваме по филогенетичната скала и се доближаваме до човека, толкова по-ясни са данните, че предполагаемият първичен инстинкт за агресивност става все по-слаб, докато, стигнем ли до маймуните, той сякаш съвсем е изчезнал. Пето, ако се изучат най-внимателно маймуните, нашите най-близки роднини сред животните, се установяват малко или дори въобще не се установяват данни за първична, зловредна агресия, а вместо това има много данни за дружелюбие, сътрудничество и дори алтруизъм. Един последен важен аргумент е свързан с нашата склонност да предполагаме мотиви, при положение, че поведението е единственото, което познаваме. Между учените, които изучават поведението на животните, съществува общо съгласие, че повечето хищници убиват жертвите си просто за да се снабдят с храна, а не за да проявяват садизъм, тъй както ние купуваме пържоли, за да се храним, а не от страст да убиваме. В последна сметка всичко това означава, че оттук нататък трябва да гледаме с подозрение или да отхвърляме всеки еволюционен аргумент, че нашата животинска природа ни тласка към агресивност или деструктивност заради самата нея.


ДЕЦАТА


В редица случаи наблюденията и експерименталните проучвания и данни при децата напомнят някакъв проективен метод, някакво роршахово мастилено петно, върху което може да се проектира враждебността на възрастните. Чуваме да се говори много за вродения егоизъм и деструктивност при децата и на тази тема има значително повече доклади, отколкото за сътрудничеството, добротата, съчувствието и други от този род. Нещо повече, последните изследвания, макар и да а малко, обикновено се пренебрегват. Психолозите и психоаналитиците често разглеждат новороденото като мъничък демон, появил се на този свят с първородния грях и омраза в сърцето. Положително сгъстените краски на тази картина са погрешни. Трябва да призная, че има една достойна за съжаление липса на научен материал в тази област. Основавам преценката си само на няколко великолепни проучвания, особено това на Луис Мърфи (Murphy, 1937) за съчувствието при децата. Макар и оскъдни, обаче, тези данни са сякаш достатъчни, за да хвърлят съмнение върху заключението, че децата са изначално разрушителни, агресивни, враждебни животинки, на които с помощта на дисциплина и наказания трябва да им се налее някакво минимално количество доброта в главите.


Както изглежда, фактите - експериментални или от наблюдение - сочат, че в много случаи децата са наистина толкова враждебни, разрушителни и егоистични по един примитивен начин, колкото се

По името на известният тест на Роршах, съдържащ неясни мастилени петна, в които ние можем да си представим, че има различни фигури - бел. ред.

смята. Но в други моменти, може би също така често, те са щедри, сътрудничещи и несебични по същия примитивен начин. Основният принцип, определящ относителната честота на двата типа поведение, изглежда е, че детето, което е несигурно, неудовлетворено в базовите си потребности или застрашено в потребностите си от сигурност, обич, принадлежност и самооценка ще проявява повече егоизъм, омраза, агресия и деструктивност. При децата, които са в основата си обичани и уважавани от родителите си, би трябвало да се установи по-малко деструктивност и по мое мнение наличните данни сочат, че това наистина е така. Това предполага реактивна, инструментална или защитна интерпретация на враждебността, а не тълкуването й като инстинктивна.

Ако разгледаме едно здраво, обичано дете, за което се грижат, да речем докато навърши една годинка, а може би и до по-късна възраст, то ще е абсолютно невъзможно да открием нещо, съответстващо на понятията зло, първороден грях, садизъм, злоба, удоволствие от причиняването на болка, деструктивност, враждебност заради самата нея или съзнателна жестокост. Тъкмо напротив, внимателното и продължително наблюдение демонстрира противното. При такива бебета се установяват практически всички личностови характеристики, открити при себеактуализиращите се хора, всичко достойно за любов, възхищение и завист, но разбира се, без познанията, опита и мъдростта. Положително една от причините, поради които бебетата са толкова желани и обичани, е точно тази - че в първите година-две от живота им у тях няма видима лошотия, омраза или злоба.

Колкото до деструктивността, дълбоко се съмнявам, че тя въобще се среща при нормалните деца като пряк, първичен израз на простия деструктивен нагон. При по-внимателен динамичен анализ отхвърляме един след друг примерите на очевидна деструктивност. В собствените му очи детето, което разглобява часовника на съставните му части, не го унищожава, а го разглежда. Ако тук може да се говори за първичен нагон, много по-смислено ще е да изберем любопитството, а не деструктивността. Много други примери, които, на разстроената майка й приличат на деструктивност, се оказват не само любопитство, но също така дейност, игра, упражняване на растящите възможности и умения, а дори понякога действително творчество, както когато дадено дете нарязва внимателно написаните на машина бележки на бащата на красиви, малки лентички. Съмнявам се, че малките деца са съзнателно деструктивни заради чистото удоволствие от злобно разрушение. Възможно изключение са патологичните случаи, например епилепсия и постенцефалитен синдром. Дори при тези така наречени патологични случаи, не е известно дали деструктивността не е била също реактивна - реакция на заплахи от един или друг вид.

Съперничеството между братята и сестрите е специален и понякога озадачаващ случай. Едно двегодишно дете може да бъде опасно агресивно към новороденото си братче. Понякога враждебното намерение се изразява много наивно и открито. Едно смислено обяснение е, че двегодишното дете просто не е в състояние да приеме, че майка му може да обича две деца. То причинява болка не просто заради това да причини болка, а за да запази любовта на майка си.


Друг специален случай е психопатът, чиято агресия често изглежда немотивирана, т.е. изглежда се осъществява заради самата себе си. Тук е необходимо да се обърнем към един принцип, формулиран за първи път от Рут Бенедикт (Benedict, 1970) при опита й да обясни защо сигурни общества могат да тръгнат на война. Според нея намиращите се в безопасност, здрави хора не са враждебни или агресивни срещу тези, които са в широкия смисъл на думата техни братя, с които те могат да се идентифицират. Ако някои хора не се възприемат като човешки същества, те могат съвсем лесно да бъдат изтребени дори от добри, обичащи, здрави хора, така както те не изпитват никаква вина задето са убили досадни насекоми или са заклали животни за храна.


Полезно за разбирането на психопатите е да приемем, че те не се идентифицират любовно с други човешки същества и следователно могат да ги наранят или дори да ги убият случайно, без омраза и без удоволствие, точно така, както убиват животни, които са станали истинска напаст. Някои детски реакции, които изглеждат жестоки, вероятно произлизат също от липса на подобна идентификация, преди детето да е узряло достатъчно, за да влезе в междуличностни отношения.


И накрая ми се струва, че тук се намесват някои семантични съображения, които са много съществени. Да го кажем колкото се може по-кратко, агресията, враждебността и деструктивността са до една думи на възрастни хора. За тях те имат определени значения, каквито те нямат за децата и при това положение не би трябвало да се използват, без да бъдат модифицирани или повторно дефинирани.


Така например през втората година от живота си децата могат да играят независимо едно до друго, без действително да си взаимодействат. Когато при такива деца се появят егоистични или агресивни действия, те не са равностойни на някакъв вид междуличностни отношения, каквито могат да се срещнат при десетгодишните. Може би те постъпват по този начин, защото не осъзнават съществуването на другото дете. Ако такова дете дърпа някаква играчка, въпреки че среща съпротива, това прилича повече на опит да се измъкне със сила даден предмет от тясна опаковка, отколкото на егоистична агресия при възрастен човек.


Същото се отнася и за активното новородено, което установява, че зърното е дръпнато от устата му и затова вбесено крещи. Или за тригодишното дете, което посяга да удари наказващата го майка. Или за гневното петгодишно дете, което крещи: «Да пукнеш дано!» Или за двегодишното, което непрекъснато тероризира новороденото си братче. В нито един от тези случаи не би трябвало да третираме детето така, сякаш то е пораснал човек, нито пък да тълкуваме реакцията му, както бихме тълкували реакцията на възрастен.


В повечето случаи подобно поведение, разбрано динамично, от гледна точка на собствените критерии на детето, би трябвало да се приеме за реактивно. С други думи, то произтича от разочарование, отхвърляне, самота, страх от загуба на уважение или защита (т.е. осуетяване на базови потребности или заплаха от такова осуетяване) повече, отколкото от някакъб per se нагон да мрази или вреди. Нашите познания, или по-скоро липса на познания, просто не ни позволяват да кажем дали това реактивно обяснение се отнася до всяко деструктивно поведение или само до повечето такива случаи.


АНТРОПОЛОГИЯ


Обхватът на сравнителните данни ще се разшири, ако прибегнем към етнологията. Още веднага можем да кажем, че дори и повърхностният преглед на материала доказва на интересува-

Per se (лат.)- личен - бел. ред.

шия се читател, че количеството враждебност, агресия или деструк-тивност при живите примитивни култури не е постоянно, а варира между двете крайности - от почти нула до почти сто процента. Има народи като арапешите, които са толкова кротки, дружелюбни и неагресивни, че е изключително трудно да се открие достатъчно самоуверен човек, за да организира техните церемонии. От другата страна стоят народности като чукчите и добу, които са дотолкова изпълнени с омраза, че човек се чуди какво ги спира да се избият помежду си. Разбира се, това са описания на поведение, наблюдавано отвън. Бихме могли все пак да се запитаме какви са несъзнаваните импулси, стоящи в основата на такова поведение, които могат да са различни от това, което виждаме.


Очевидно не е необходимо човешките същества да са така агресивни или разрушителни, както средната личност в американското общество, да оставим настрана онези в други части на света. Данните на антропологията изглежда представляват мощен източник, който да ни кара да смятаме, че деструктивността, злобата или жестокостта у човешките същества е вторична, реактивна последица от осуетяването или заплахата за базовите човешки потребности.


^ КЛИНИЧЕН ОПИТ


Обикновено опитът, съобщаван в психотерапевтичната литература, е, че насилието, гневът, омразата, разрушителните желания, импулсът за отмъщение и други подобни съществуват в големи количества, ако не видимо, то под повърхността практически у всекиго. Опитният терапевт ще откаже да приеме насериозно нечие твърдение, че той или тя никога не е изпитвал омраза. Той просто ще сметне, че този човек я е потиснал или изтласкал. То очаква да намери омраза у всекиго.


От друга страна, обичайният опит в терапията е, че когато се говори свободно за насилствените импулси (без те да се отиграват), тенденцията е те да се пречистват, да се намали тяхната честота и да се елиминират невротичните и нереалистичните им съставки. Общо взето, съществува тенденция резултатът от успешната терапия (или от успешното развитие и съзряване) да е приблизително същият, какъвто наблюдаваме при себеактуализиращите се личности: (1) те изпитват много по-рядко от обикновените хора враждебност, омраза, желание за насилие, злоба, разрушителна агресия; (2) те не изгубват своя гняв или агресия, а по-скоро качеството им се променя в негодувание, самоутвърждаване, в съпротива срещу това да бъдат използвани, в гняв срещу несправедливостта, т.е. върви се от болестна към здрава агресия и (3) изглежда, че по-здравите хора се страхуват много по-малко от собствения си гняв и агресия, затова са в състояние, когато въобще ги изразяват, да го правят много по-искрено. Насилието има две противоположности, а не само една. Противоположността на насилието може да бъде по-малко насилие и контролирането на собственото насилие, или усилието да не упражняваме насилие. Може да е и противопоставяне между здравото и болестното насилие.


Тези «данни» обаче не решават нашия въпрос. Много полезно е да знаем, че докато Фройд и верните му последователи смятат насилието за инстинктивно, Фром, Хорни и други неофройдисти заключават, че то съвсем не е такова.


^ ЕНДОКРИНОЛОГИЯ И ГЕНЕТИКА


Всеки, който желае да събере всичко известно за източниците на насилие, трябва на всяка цена да се порови из данните, събрани от ендокринолозите. И отново при по-нисшите животни положението е относително просто. Почти няма съмнение, че хормоните на половите и надбъбречните жлези, както и на хипофизата, несъмнено детерминират агресията, доминацията, пасивността и необуздаността. Но тъй като ендокринните жлези са взаимно детерминиращи се, част от данните са много сложни и изискват специални познания. Това се отнася дори в по-голяма степен за човешкия вид, при който те са дори по-сложни. Но въпреки това, те не бива да се подминават. И отново съществуват доказателства, че мъжките хормони имат връзка със самоутвърждаването, с готовността и способността за бой и т. н. Има известни доказателства, че различните индивиди секретират различни пропорции адреналин и норадреналин и че тези вещества са свързани със склонността на индивида да се бие, вместо да бяга и т. н. Без съмнение новата интердисциплинарна наука психоендокринология ще ни каже много по нашия проблем.


Разбира се, данните от генетиката, от самите хромозоми и гени очевидно ще бъдат от изключително значение. Така например откритието, че мъже с двойни мъжки хромозоми (двойна доза мъжка наследственост) проявяват тенденция към почти неконтролирано насилие, само по себе си прави простото обясняване на всичко със средата невъзможно. Дори в най-мирните възможни общества, с най-идеални социални и икономически условия, ще има отделни хора, склонни към насилие просто защото така са устроени. Това откритие, разбира се, повдига много дискутирания, но още нерешен въпрос: Дали мъжът, особено зрелият мъж, не се нуждае от известна доза насилие, от нещо или някого, срещу когото да се бие, с когото да влезе в конфликт. Има известни данни, които показват, че това може би е така не само при зрелите човешки същества, но и при бебетата, дори и при бебетата на маймуните. Трябва да оставим на бъдещите изследователи да решат до каква степен това е, или не е вътрешно детерминирано.


^ ТЕОРЕТИЧНИ СЪОБРАЖЕНИЯ


Както вече видяхме, гледището, че деструктивността или причиняването на болка е по-скоро вторично или производно поведение, а не първична мотивация, е широко разпространено. Под това се има предвид очакването, че враждебното или деструктивно поведение при човешкото същество на практика винаги ще се дължи на някаква определена причина, ще е реакция на друго състояни на нещата, ще е по-скоро продукт, отколкото първоначален източник. Това влиза в противоречие с възгледа, че изцяло или отчасти деструктивността е пряк и първичен продукт на някакъв инстинкт: разрушение.


Най-важната отлика, която може да се направи при подобна дискусия, е тази между мотивация и поведение. Поведението се определя от много сили и вътрешната мотивация е само една от тях. Бих могъл да кажа много кратко, че всяка теория за детерминирането на поведението трябва да включва изучаването на поне следните определящи фактори: (1) структурата на характера; (2) културния натиск и (3) непосредствената ситуация или област. С други думи, изучаването на вътрешната мотивация е само част от една от трите големи области, свързани с всяко изучаване на главните определящи фактори на поведението. С тези съображения на ум мога да перифразирам своя въпрос по следния начин: Как се детерминира деструктивното поведение? А след това: Дали единственият фактор за деструктивното поведение е някаква наследена, предопределена, ad hoc мотивация? Разбира се, тези въпроси получават незабавен отговор само на априорна основа. Появата на агресия или деструкция не се детерминират от всички мотивации, взети заедно, та камо ли само от един конкретен инстинкт. Трябва също така да се намесят културата като цяло, както и непосредствената ситуация или поле, в което се проявява поведението.

Има и още един начин да поставим проблема. За човешкото същество със сигурност може да се покаже, че деструктивното поведение произтича от толкова много различни източници, че би било смешно да се говори за някакъв единствен подтик към разрушителност. Казаното може да се илюстрира с няколко примера.


Случва се деструктивността да се прояви съвсем инцидентно, когато човек разчиства нещо от пътя си към целта. Едно дете, което се опитва настоятелно да стигне до някаква отдалечена от него играчка, едва ли ще забележи, че мачка други играчки по своя път (Klee, 1951).


Деструктивността може да се прояви като една от съпътстващите реакции при застрашаване на базовите потребности. Така например всяка заплаха от осуетяване на удовлетворяването на базовите потребности, всяка заплаха по отношение на системата от защити или системата за справяне, всяка заплаха спрямо начина на живот въобще има вероятност да предизвика реакция на тревога-враждебност, което означава, че в такива случаи може да се очаква враждебно, агресивно или деструктивно поведение. Това в края на краищата е защитно поведение, по-скоро контраатака, отколкото атака сама по себе си.


Всяко увреждане на организма, всяко възприятие за влошаване на състоянието му вероятно ще предизвика у несигурния човек подобни чувства за заплаха и следователно може да се очаква деструктивно поведение, както става в много случаи на мозъчно увреждане, при които пациентът неистово се опитва да укрепи разклатеното си самоуважение с всевъзможни отчаяни мерки.


Една причина за агресивно поведение, която обикновено се пропуска или ако не се пропуска, се формулира неточно, е авторитарният възглед за живота. Ако хората действително живееха в джунгла, където всички останали животни са разделени на две категории - такива, които могат да ги изядат, и такива, които те могат да изядат - агресията се превръща в нещо смислено и логично. Хората, описани като авторитарни, са сигурно често склонни несъзнавано да си представят света точно като такава джунгла. На принципа, че нападението е най-добрата отбрана, те са склонни да замахнат, да ударят, да разрушат без каквито и да са видими причини и цялата реакция изглежда безсмислена, докато не се осъзнае, че това се дължи просто на очаквано нападение от човек насреща.


Съществуват много други добре познати форми на защитна враждебност.

Динамиката на садомазохистичните реакции е вече добре анализирана и общо взето се разбира, че онова, което прилича на проста агресия, би могло в действителност да е породено от много сложна динамика. Тази динамика прави позоваването на предполагаемия враждебен инстинкт да изглежда прекалено опростителско. Същото се отнася до непреодолимия нагон за власт над други хора. Анализът на Хорни (Horney, 1939) доказва ясно, че и в тази област не е необходимо да се прибягва до основано на инстинктите обяснение. Втората световна война ни е научила, че нападението на гангстера и защитата на справедливо възмутените не са едно и също нещо от гледна точка на психологията.


Списъкът с лекота би могъл да се разшири. Привеждам тези няколко примера, за да илюстрирам тезата си, че деструктивното поведение много често е симптом, тип поведение, което е резултат от много фактори. Ако някой желае наистина да се основава на динамичната гледна точка, той трябва да се научи да бъде нащрек за факта, че поведенията биха могли да се проявят по един и същи начин, макар и да водят началото си от различни източници. Динамично ориентираният психолог не е камера или звукозаписно средство. Той се интересува да разбере не само какво се случва, но и защо се случва.


ДЕСТРУКТИВНОСТГА-

^ ИНСТИНКТИВНА ИЛИ ЗАУЧЕНА?


Бихме могли да споменем данни от историята, социологията, теорията на управлението, семантиката, всевъзможни медицински патологии, политиката, митологията, психофармакологията и други източници. Но нищо повече не е необходимо, за да заключим, че въпросите, зададени в началото на тази глава, са емпирични и следователно може да се очаква с увереност, че ще намерят отговор при по-нататъшни изследвания. Разбира се, интегрирането на данни от много области прави екипното проучване възможно, а дори и необходимо. Във всеки случай, тази произволна извадка от наличните данни би трябвало да е достатъчна, за да ни научи да отхвърляме крайното, черно-бяло поляризиране: само инстинкт, наследственост, биологична съдба или, обратно, само среда, социални сили, учене. Макар и да би трябвало отдавна да са приключили, старите полемики между поддръжниците на наследствения фактор и поддръжниците на ролята на средата още са живи. Явно определящите фактори на деструктив-ността са плуралистични. Абсолютно ясно е дори сега, че сред тези определящи фактори трябва да имаме предвид културата, ученето, средата. По-малко ясно, но все пак вероятно е, биологичните фактори също да играят съществена роля, макар и да не можем да сме съвсем сигурни каква е тя. И накрая, трябва да приемем неизбежността на насилието като част от човешката същност, ако не за друго, то защото базовите потребности са осъдени да бъдат понякога фрустрирани. Ние знаем, че човешкият вид е така устроен, че насилието, гневът, възмездието са доста чести последици от подобна фрустрация.


И накрая, не е необходимо да избираме между всесилните инстинкти и всесилната култура. Позицията, изложена в тази глава, отива отвъд това противопоставяне и го прави ненужно. Наследственото или другото биологично детерминиране не е всичко или нищо, то е въпрос на степен, на малко или много. Както покзват повечето данни, в човешкото същество съществуват биологични и наследствени фактори, но в повечето индивиди те са доста слаби и биват лесно надвити от силите на културата. Те не само са слаби, но а и фрагментарни, остатъци и парченца, а не цялостни и пълни инстинкти, каквито намираме при по-нисшите животни. Човешките същества нямат инстинкти, но при тях наистина сякаш има някакви остатъци от инстинкти, инстинктпоподобни потребности, вътрешноприсъщи възможности и потенциал. Нещо повече, клиничният и персонологичният опит общо взето показват, че тези слаби инстинктоподобни склонности са добри, желателни и здравословни, а не злокчествени или зли, че големите усилия те да бъдат спасени от унищожение си струват и са възможни. Нещо повече, това е основна функция на всяка култура, която би се нарекла добра.


ЧАСТ
2

^ ПСИХОПАТОЛОГИЯ И НОРМАЛНОСТ



finansovoe-upravlenie-predpriyatiem.html
finansovoj-otchetnosti-i-otchet-nezavisimogo-auditora-31-dekabrya-2009-goda-stranica-7.html
fingarantii-turbiznesa-razdelyat-na-malie-i-bolshie-novosti-8.html
finishiroval-25-j-tur-chempionata-rossii-po-hokkeyu-s-myachom-komand-superligi-30-06-2010-28-02-201-2-glavnie-novosti-sporta-5.html
finlyandiya-gosudarstvo-v-severnoj-evrope-na-vostoke-skandinavskogo-poluostrova-na-yuge-i-vostoke-granichit-s-rossiej-na-severe-s-norvegiej-na-zapade-so.html
finlyandiya-shveciya-5-nochej-helsinki-stokgolm-turku-upsala-turi-v-germaniyu-avstriyu.html
  • abstract.bystrickaya.ru/1obshaya-harakteristika-specialnosti-stranica-2.html
  • paragraph.bystrickaya.ru/lekciya-0-konspekt-kursa-lekcij-specialnosti-napravleniya-kvalifikaciya-specialista.html
  • tetrad.bystrickaya.ru/vesennij-prazdnik-artu-telegmata-ocherki-istorii-i-kulturi-grekov-ukraini-ot-antichnosti-do-nashih-dnej.html
  • desk.bystrickaya.ru/plan-osnovnih-organizacionnih-meropriyatij-ministerstva-zdravoohraneniya-novosibirskoj-oblasti-na-2011-god-novosibirsk-2011-stranica-10.html
  • knigi.bystrickaya.ru/socialnoe-partnerstvo-kak-mehanizm-vzaimodejstviya-vlasti-biznesa-i-obshestva.html
  • prepodavatel.bystrickaya.ru/uchebnij-kurs-kulturologiya-dlya-studentov-obuchayushihsya-na-dnevnoj-forme-obucheniya-so-specialnost-03-05-01-yurisprudenciya.html
  • lesson.bystrickaya.ru/odnoetazhnoe-derevyannoe-zdanie.html
  • laboratornaya.bystrickaya.ru/razvitie-tvorcheskih-sposobnostej-na-uroke-i-vo-vneurochnoe-vremya-doklad.html
  • urok.bystrickaya.ru/prezident-marionetka-ubijstva-etih-sovetskih-evreev-ochen-ne-prosta-poskolku-dlya-ee-raskritiya-trebuetsya-razgresti.html
  • bukva.bystrickaya.ru/osnovi-kriminalisticheskoj-taktiki.html
  • grade.bystrickaya.ru/nazvanie-raboti-i.html
  • teacher.bystrickaya.ru/glava-17-kak-krishna-potushil-lesnoj-pozhar-a-ch-bhaktivedanta-svami-prabhupada-krishna-verhovnaya-lichnost-boga.html
  • laboratornaya.bystrickaya.ru/programma-seminara-stranica-11.html
  • zanyatie.bystrickaya.ru/skolkovo-oformit-sotrudnichestvo-s-nauchnimi-centrami-velikobritanii-1-0-16-sentyabrya-oficialnie-novosti-4.html
  • education.bystrickaya.ru/2-istoricheskoe-razvitie-repertuara-rol-knizhnoj-liriki-b-p-kirdan-russkij-folklor.html
  • literature.bystrickaya.ru/dleld-medicina-dstemes.html
  • teacher.bystrickaya.ru/esli-u-vashego-rebenka-povrezhdenie-mozga-ili-u-nego-stranica-5.html
  • knowledge.bystrickaya.ru/obrazovatelnaya-programma-g-osudarstvennogo-obrazovatelnogo-uchrezhdeniya-specialnaya-korrekcionnaya-nachalnaya-shkola.html
  • uchit.bystrickaya.ru/tema-3-abioticheskie-faktori-sredi-kratkij-kurs-lekcij-krasnodar-2009-udk-591-5-595-7078-bbk-28-681.html
  • grade.bystrickaya.ru/mo-svetlovskij-gorodskoj-okrug-municipalnoe-byudzhetnoe-obrazovatelnoe-uchrezhdenie.html
  • kontrolnaya.bystrickaya.ru/programma-socialno-ekonomicheskogo-razvitiya-goroda-krasnoyarska-do-2020-pasport-programmi-stranica-9.html
  • books.bystrickaya.ru/doklad-o-rabote-pyatogo-soveshaniya-konferencii-storon-stranica-3.html
  • uchebnik.bystrickaya.ru/videoglazok-fenomen-rossijskogo-telenablyudeniya.html
  • portfolio.bystrickaya.ru/p-goda-rozhdeniya-urozhenca-grazhdanina-zaregistrirovannogo-po-adresu-ustanovil.html
  • tests.bystrickaya.ru/lekciya-7-8-izmeneniya-v-foneticheskoj-sisteme-v-sredneanglijskij-i-novoangliiskij-periodi.html
  • ucheba.bystrickaya.ru/programma-obucheniya-professionalno-orientirovannomu-obsheniyu-na-inostrannih-yazikah-klassicheskie-universiteti.html
  • laboratory.bystrickaya.ru/vochelovechenie-hrista-rudolf-friling.html
  • uchit.bystrickaya.ru/tema-netradicionnie-istochniki-energii.html
  • school.bystrickaya.ru/denezhno-kreditnaya-sistema-i-rinok-ssudnogo-kapitala-chast-9.html
  • report.bystrickaya.ru/instrukciya-po-sostavleniyu-oformleniyu-i-soglasovaniyu-rabochej-programmi-uchebnoj-disciplini.html
  • books.bystrickaya.ru/brand-and-branding-1-tretyak-v-p-moskva-rossiya-voprosi-dlya-obsuzhdeniya.html
  • lecture.bystrickaya.ru/43-orientaciya-na-lichnostnij-podhod-pri-podgotovke-igra-v-sisteme-sredstv-lichnostno-orientirovannogo-obucheniya.html
  • bystrickaya.ru/yadernie-vzrivnie-tehnologii-kogda-s-nimi-luchshe-chem-bez-nih-chast-2.html
  • knigi.bystrickaya.ru/shema-logicheskogo-umnozheniya-i-uchebnoe-posobie-po-kursu-organizaciya-evm-kompleksov-i-setej-chast.html
  • uchebnik.bystrickaya.ru/vhodilo-li-meropriyatie-v-plan-na-2011-g-utverzhdennij-rektoratom-kolichestvo-uchastnikov-vsego-zarubezh.html
  • © bystrickaya.ru
    Мобильный рефератник - для мобильных людей.